Grabo

Най-четени

Ехинокок на черния дроб (echinococcus hepatis)

Ехинокок на черния дроб е паразитно заболяване. Ембрионът се развива у човека като междинен хазаин, докато от Taenia echinococcus боледуват кучетата. Ехинокок на черния дроб е разпространено в страни с развито скотовъдство и ниска здравна култура. След като яйцата бъдат погълнати със замърсени храни, ембрионът попада във венозната мрежа на порталната вена, респ.черния дроб. Този орган е първият филтър за паразита, поради което в него се локализират до 75% от кистите.

От ембриона се развива ехинококова киста. Тя е образувана от две части:
1. Истински ехинококов мехур, съставен от хитинова мембрана и зародишев слой, изпълнен с бистра течност.
2. Фиброзна капсула – това е своеобразна защитна реакция на чернодробния паренхим около ехинококовия мехур. В черния дроб могат да се развият една или множество кисти, локализирани най-често в десния лоб. Ехинококовата киста нараства много бавно. Понякога са необходими дори 10 години. Размерите й могат да надминат големината на човешка глава, а съдържимото да надхвърли 10 л.

Клинична картина на ехинокок на черния дроб
Оплакванията на болния зависят от локализацията на кистата: дали притиска жлъчни пътища, или други системи и органи, дали е инфектирана и пр. Съществуват три периода на развитие: В началния латентен период, когато тя е малка и упражнява компресия върху други органи, болният няма оплаквания. Могат да се наблюдават необясними сърбежи на тялото и ехинококът на черния дроб да се открие случайно по повод на други изследвания. Вторият период се характеризира с развита симптоматика.

Ако ехинококът е разположен по предната повърхност на черния дроб, кистата може да се опипа. Болният се оплаква от тежест в подребрието. При напреднали случаи се наблюдава и деформация на долната апертура на гръдния кош. Ако кистата е разположена в съседство с порталната вена и жлъчните пътища, могат да настъпят застойни явления с асцит и иктер. Сърбежът се усилва. Третият период се характеризира с настъпване на усложненията. Кистата може да перфорира спонтанно или при травма в перитонеалната кухина, при което настъпва тежък анафилактичен шок. Нерядко тя може да се отвори в жлъчните пътища и да ги запуши, при което се появява иктер. През диафрагмата може да се отвори в бронхите и да се изхрачат ехинококови мембрани и ехинококова течност. Кистата може да се отвори и в свободната плеврална кухина.


Супурацията е често усложнение, което настъпва по кръвен път. Придружава се от усилване на болките и увеличаване на туморната маса, повишаване на температурата, втрисане, левкоцитоза, влошаване на общото състояние.

Диагнозата се поставя въз основа на анамнезата (бит, сърбежи, уртикария, тежест) и обективното изследване (опипване на тумора, деформация). Рентгеновото изследване може да открие куполовидно изменение на диафрагмата. Ако паразитът е загинал, кистата калцифицира и се вижда като плътна сянка. Сцинтиграфското изследване посочва дефект в структурата на черния дроб. Ехографията и особено компютърната томография откриват кистозно образувание. От биологичните реакции пробите на Казони и Вайнсберг са положителни при част от болните. По-сигурни са латенс-аглутинацията, индиректната хемоаглутинация, бентонит-флокулацията.Може да се наблюдава и еозинофилия.В диференциалнодиа-гностично отношение трябва да се мисли за непаразитни кисти на черния дроб, оментума и панкреаса, за хидропс на жлъчния мехур, тумори на черния дроб и бъбрека.

Лечение на Ехинокок на черния дроб
Досега не е открит медикамент или друго средство за консервативно лечение. Радикално е само оперативното лечение с абдоминален, торакален или комбиниран достъп. Оперира се много внимателно, за да не се извърши вторична дисеминация на сколексите. Цялостното отстраняване на кистата е възможно при маргинална локализация, като се резецира и част от черния дроб. При друга локализация, след евакуиране на ехинококовата течност, се премахва герминативната мембрана. За да се унищожат евентуално останалите сколекси, кухината се обработва с дезинфектанти. Поставят се антибиотици и се зашиват на глухо. При големи остатъчни следоперативни кухини се извършва дрениране с рентгенографски и ехографски контрол. При нагнояване и други усложнения кухината първично се дренира. При руптура на кистата операцията се извършва по спешност. Състоянието и прогнозата се усложняват от масивната дисеминация на сколекси.

Доброкачествени костни тумори

Остеит – остеом (osteit – osteoma).
Доброкачествено новообразувание с туморно-възпалителна генеза. Заболяват лица на възраст от 10-30 – годишна възраст. Локализира се в диафизите на дългите тръбести кости – бедрена кост, тибия, фибула и др. Появява се дълбока болка, подобна на мускулна, която се повлиява незначително от аналгетици. Особено силни са нощните болки. При локализация в долните крайници болният накуцва. На рентгенография се установява малко просветление с кръгла форма, обградено от склерозна зона. Туморът може да се развива и в кортикалния слой на костите.

Лечението – оперативно, състои се в радикално отстраняване на тумора.

Екзостоза (osteochondroma) – остеохондром.
Екзостозите биват единични и множествени. Появяват се в метафазите на дългите тръбести кости в резултат от ненормално развитие на епифизарния хрущял. Представляват израстък на костта, който по периферията е покрит с хиалинен хрущял, а централната част се състои от енхондрално образувана костна тъкан. Остеохондромът проявява тенденция към нарастване.

При палпация екзостозите са с плътна консистенция, неподвижни, с гладка или неравна повърхност. В зависимост от разположението върху костта могат да се превърнат в препятствие за движенията на мускулите, да притискат съдове и нерви и да предизвикват двигателни, сетивни или трофични нарушения. Със започването на притискането се появява и болка.

Лечението е хирургично – отстраняване на екзостозата при нарушени движения и притискане на съдове и нерви. Понякога към операция се прибягва от козметични съображения.

Ювенилна костна киста
Засяга детската и юношеската възраст. Протича безсимптомно, но понякога се явяват тъпи болки в крайника. Откриването най-често става случайно при рентгенография по повод на травма. Локализира се в метафизата на костта под епифизния хрущял. Представлява овален по форма костен дефект, разположен централно на костта. Най-често засяга раменната, бедренната и голямопищялната кост. С растежа на костта кистата напредва към диафизата и постепенно се отдалечава от епифизата. Често пъти на базата на киста настъпват патологични фрактури. Те протичат без разместване, защото са субпериостални. Не са редки случайте, когато със завършване на растежа или след фрактура кистите оздравяват спонтанно.

Лечение
При настъпване на патологична фрактура крайникът трябва да се имобилизира в проздължение на определен срок за срастване на костта. Оперативно лечение се предприема след приключване развитието на кистата, когато тя се отдалечи от епифизата на костта.

Деформираща артроза - информация и снимки

Деформиращата артроза
е хронично дегенеративно заболяване на ставите. Тя бива първична и вторична. Първичната се среща предимно в напреднала възраст и появата и развитието й се обясняват с нарушена обмяна на веществата, с възрастова дегенерация, с нарушено кръвоснабдяване на ставните повърхности на костите и др. Освен това оказва влияние и по-голямото натоварване на ставите при тежък физически труд, спорт и др. Вторичната артроза се среща при стави, засегнати преди това от друго заболяване – костно-ставна туберкулоза, остеохондропатия, травматични и вродени изкълчвания, вътреставни счупвания и др. На местата с най-голямо натоварване ставният хрущял претърпява значителни трофичин промени – става по-мек, загубва блясъка и гладкостта си, изтънява, напуква се и постепенно се заличава напълно.

Снимки на деформираща артроза

деформираща артроза

Дегенеративните промени засягат и спонгиозния слой, намиращ се непосредствено под хрущяла. Костните гредички се разрушават и намалява техният брой. Образуват се дегенеративни кисти. Промени претърпяват и меките тъкани около ставите. Ставната капсула фиброзира и задебелява. Мускулите и сухожилията получават контрактури. Образуват се костни наслоявания – остеофити. В резултат на дегенеративните и репаративните промени в ставата тя променя своята форма и функция.

Клинична картина на деформираща артроза
Характеризира се предимно с местни признаци от страна на засегнатата става.

Първият и постоянен симптом е болката. Най-напред тя се появява при функционално натоварване на ставата. С напредване на заболяването болката се засилва при ходене, но намалява или изчезва при покой. След това се появява постоянна болка както при физическо натоварване на ставите, така и при почивка. Тя се влияе често и от промяната в атмосферните условия. Друг характерен признак е ограничаването на движението в ставата. Появяват се контрактури, които в началото засягат мускулатурата, а по-късно се дължат на промените в ставната капсула. В много тежки случаи, ограничените движения и контрактурите могат да доведат до сериозни деформации на крайника, включително до загуба на трудоспособността. При артроза на ставите на долните крайници движението е затруднено поради накуцване. В началото накуцването е слабо, но постепенно се засилва. Болните започват да използват бастун или патерици.

Често явление на артрозата на колянната става е образуването на повече синовиална течност (хидропс). При някои болни могат да липсват сериозни оплаквания, а артрозата да бъде открита при рентгенографии, направени по друг повод. При рентгенографии на ставите се откриват : стесняване на ставната междина, костни кисти, деформации, остеофити, патологични сублуксации и луксации и др. В зависимост от локализацията се различават: коксартроза (артроза на тазобедрената става), гонартроза (на колянната става), спондилоартроза ( на ставите на гръбначния стълб). Деформиращи артрози се срещат и в раменната, лакътната, глезенната и други стави.

Лечение на деформираща артроза
Бива консервативно и оперативно. При изостряне на болката се препоръчват относителен покой, физиопроцедури и обезболяващи средства. При долните крайници се използват помощни средства за движение и отбременяване на ставата. Използват се различни екстензии, физиотерапия и рехабилитация. Препоръчват се и медикаментозни средства. При определени индикации и в случай на неуспех на консервативното лечение се прибягва до оперативно лечение, чрез различни коригиращи и отбременяващи остеотомии, артропластики, артродези и др. Оперативните намеси изискват продължителна рехабилитация.

Бурсити и Вегетативни полиневрити - снимки и информация

Бурсити

Представляват възпалително заболяване на слизестите торбички. Биват остри или хронични. Острите бурсити се дължат най-често на гнойна инфекция, попаднала по директен или лимфен път. Проявяват се със симптомите на остро възпаление, локализирано в препателарната бурса или тази на олекранона. Хроничните бурсити се характеризират с набиране на течност в слизестите торбичи. Съдържимото е серозна течност, примесена с кръв, фибрин, а по-късно се отлагат калциеви соли. Това се среща най-често в бурсата под делтоидния мускул и се нарича бурситис калкареа. Голяма роля в патогенезата на тези бурсити има хроничната и често повтаряща се травма. Появява се подутина на типично място с данни за флуктуация.

Лечение
При гнойно възпаление – инцизия с дренаж. При хроничните бурсити се налага екстирпация на бурсата.


Бурсити - снимки

Бурсити

Вегетативни полиневрити

При професионалните вегетативни полиневрити основен етиологичен фактор е физическото пренапрежение на нервно-мускулния апарат на ръцете. Той включва многобройни еднообразни движения – натиск, триене, локални удари и др. Тук се отнасят сумираните микротравми и предозираните еднообразни движения. Пренапрежение на ръцете се наблюдава при много професии: книговезци, килимарки, шивачки, машинописки, опаковчици, броячи, доячи, пианисти и др. Клинична картина. На преден план изпъква болката при покой, засягаща ръцете от лактите до пръстите, която е дифузна, пареща и се придружава от изтръпване на пръстите. Ръцеет се изморяват лесно, болните ги чувстват натежали и често изпускат предмети. Обективно се наблюдават следните промени: Вазомоторни – редуване на посиняване с влажност или сухост на кожата; Секреторни – нарушено потоотделяне с влажност или сухота на кожата; Трофични – кожата е хипотрофична или атрофична с деформирани нокти. Настъпват промени и в сетивността на пръстите. Тези симптоми се дължат на хронична превъзбуда на периферната вегетативна нервна система. Профилактиката се изразява в спазване в спазване на хигиенносъобразен режим на труд и почивка, промяна в стереотипа на работа и др.


Лечение
Временно обездвижване и покой за 10-15 дни. Приемане на обезболяващи, съдоразширяващи и витамини от групата В. Препоръчва се трудоустрояване на работа без напрежение на горните крайници за определен срок или трайно трудоустрояване.

Артериални аневризми

Под аневризма се разбира циркумскриптно и патологично разширение на артериалния съд. Най-честата причина за формиране на артериалните аневризми е атеросклерозата. До образуване на артериални аневризми може да се стигне при съдови наранявания. Аневризмални разширения могат да се получат на базата на поразяване на медията на артериите (аортата) от сифилис (при което най-често се поразява възходящата аорта), туберкулоза, микотични заболявания и др. Аневризмата може да се образува при постепенно разширяване на артериалната стена или при нейното разкъсване.

В последния случай се говори за дисекираща аневризма, при коята се отслояват разкъсаната интима и медията на адвентицията и тънък пристенен слой от медията. Артериалната аневризма представлява подутина по хода на артериален съд, която може да има овална или продълговата форма. Тази подутина има гладка повърхност и меко-еластична консистенция, при натиск намалява и се изпразва, след премахване на натиска наново се изпълва. Основен белег на аневризмата е пулсирането на подутината. То се чувства при палпация като разширение във всички страни. По тази пулсация аневризмата се различава от придадените пулсации на лежащи върху артерии тумори. При поставяне на пръстите върху аневризмата палпиращата ръка установява наличие на характерно триене. Аускултаторно се долавя систолен шум.


Наред с клиничните белези в диагностично отношение значение имат и специалните методи за изследване – фоноартериография, ехография, осцилография, ангиография (артериография, флебография), изследване газовия състав на венозната и артериалната кръв, радиоизотопни методи за изследване обема на циркулиращата кръв в крайника, определяне на периферното съпротивление, скоростта на кръвния ток, периферното артериално налягане с ултразвукова детекция, кожната температура и др.
Лечението на артериалните аневризми е хирургично. Аневризмата се изсича и дефектът се замества със съдова протеза. Напоследък при аневризма на артериите на паренхимни органи (мозък, бъбреци) се прилага техниката на запушване с изкуствени емболи, въведени чрез катетър в променената артерия (емболизация).

Артериална емболия - информация и снимки

За артериална емболия се говори в случаите на остро запушване на лумена на артерията от придвижени по съдовата система тромб, въздух, туморни клетки, атероматозни плаки и др., довеждащи до появата на остра артериална недостатъчност. Обикновено, когато се говори за артериална емболия, се разбира запушване на артериален съд от тромб. Източник на емболия най-често е лявото предсърдие, където при сърдечно болни могат да се формират пристенни тромби. Пристенен тромб може да се получи и при миокарден инфаркт или сърдечна аневризма. Източници на емболия могат да бъдат и пристенни тромби при атероматоза на аортата. Откъснатият от лявата половина на сърцето тромб (или от аортата) се придвижва с кръвния ток, докато заседне в зависимост от големината си в някоя периферна артерия.


Снимки на артериална емболия

артериална емболия


В резултат на острото възникване на артериалната обтурация се развива остра артериална недостатъчност с типичните й белези – остра нетърпима болка, сетивни нарушения, липса на периферен пулс, бледост на кожата, поява на мускулна пареза ( след 20 мин.). Ако не се вземат бързи мерки за отстраняване на ембола, в срок от 6ч. се стига до исхемична некроза на мускули, нерви, моторна плочица, съдов ендотел. В периферна и централна посока се образуват вторични тромби, още повече влошаващи кръвоснабдяването по колатералите. След 8-10 ч. се оформя гангрена на дисталния сегмент на крайника.

Инструменталните методи – осцилография, ултразвукова детекция, реография, артериография, потвърждават диагнозата и определят точната локализация ан ембола. Лечението на артериалната емболия е хирургично. При възникване на емболия трябва да се бърза с извършването на емболектомията (изваждане на ембола), преди де се стигне до исхемична некроза на тъканите. Операцията може да се извърши под обща или местна анестезия. След успешно изваждане на ембола се възстановява нормалната функция на крайника. Профилактиката на артериалната тромбоемболия е профилактика на тромбообразуването при сърдечно болни с помощта на системно провеждане на антикоагулантна терапия. Още информация за вашето здраве.

Аденом на простатната жлеза - информация и снимки

Аденомът на простатната жлеза се развива в голям процент от мъжете над 60 години, но дава клинични прояви само в около 15% от тях. Представлява аденоматозна хиперплазия на периуретралните жлези на простатната част на уретрата, като неправилно се нарича аденом или хипертрофия на простатната жлеза. Хиперплазията се обуславя от нарушаване на равновесието между половите хормони в напреднала възраст. Най-вече се явява в резултат на недостиг на андрогени вследствие повишена инкреторна функция на тестисите.
Аденоматозната хиперплазия е доброкачествена заболяване и не се изражда злокачествено.
В резултат на хиперплазията простатната тъкан атрофира и се измества от аденоматозната. Двата странични дяла на аденома започват да притискат странично задната уретра, а средният дял започва да проминира в пикочния мехур и като клапа възпрепятства нормалния акт на уринирането.

Снимки

Аденом на простатната жлеза
Клинично аденомът на простатната жлеза протича в 3 стадия :
І стадий. Първите симптоми са позивите за уриниране, предимно нощно време, които почват неусетно, без да бъдат забелязани от болния. През деня уринирането е нормално. В този стадий остатъчната урина не надвишава 50см3.
ІІ стадий. Характеризира се със засилване симптомите на често уриниране. Струята на урината става тънка и вяла. Остатъчната урина е 100 – 200 см3. Общото състояние на болния започва да страда поради засягане и на горните пикочни пътища.
ІІІ стадий. Урината изтича на капки и остатъчната урина е 1,5 – 2л. Общото състояние е силно увредено. Бъбречната функция е влошена, уреята и креатинът са увеличени.
Като усложнение на първите два стадия може да се получи остра задръжка на урината, поради оток на простатния аденом с последваща невъзможност за уриниране. Болният чуства силни болки в пикочния мехур, има безрезултатни тенезми за уриниране и препълненият мехур може да се опипа над симфизата.

Лечение на аденом на простатната жлеза
То не е консервативно – симптоматично, и радикално – хирургично. Консервативното лечение се провежда в І и в началото на ІІ стадий. То се състои в хигиенно-диетичен режим ( избягване на алкохол, пикантни храни, чай, кафе, причиняващи запек храни). Медикаментозното лечение се състои в потискане и леквидиране на уроинфекцията, повишаване тонуса на детрузора и облекчаване на микцията.

Радикалното лечение се състои в премахване на аденома – аденомектомия.

Успешното лечение на простатния аденом е комплексно, като зависи от стадия на заболяването. Болните следва да се оперират рано, във ІІ стадий на заболяването.

Абсцес на черния дроб - снимки и информация

Солитарното или мултилокунарното ограничено гнойно възпаление (абсцес) на чернодробния паренхим се появява при: бактериална емболия от огнище, разположено в басейна на v.portae (пилефлебитен абсцес); гнойно възпаление на жлъчните пътища (холангитен абсцес); бактериална инвазия през a.hepatica (метастатичен абсцес при сепсис); амебно заразяване в тропиците (идиопатичен абсцес); недоказана причина (криптогенен абсцес).

Хематогенните абсцеси на черния дроб са най-често мултиплени. В повечето случаи микрофлората постъпва чрез v.portae след остро възпаление на апендикса с тромбофлебит на v. ileocolica, дивертикулит, улцерозен колит, карцином на колона в разпад, възпаление на жлъчните пътища и др. Като причинители са изолирани стафилококи, стрептококи, коли-бактерии, анаеробни, тифни бактерии и др..

Клинична картина. Характеризира се с доминиране на тежките общи прояви, стремително повишаващата се температура и разтрисане. Симптоматологията от страна на корема е бедна. Черният дроб е увеличен. При перкусия в десния хипохондриум и при разтърсване на болния се появява болка в тази област. При рентгеновото изследване се установяват ограничена повижност и релаксация на диафрагмата, а понякога и плеврален излив отдясно. Чрез хепатосцинтиграфията се доказват само по-големи абсцеси. Компютърната томография улеснява много диагнозата. Прогнозата на заболяването е много сериозна.

Снимки

Абсцес на  черния  дроб

Лечението на абсцес на черния дроб:
- Хирургично и трябва да се провежда под защитата на мощна антибиотична терапия. Състои се в пункция и евакуация на съдържимото или оперативно отваряне на абсцеса и широк дренаж.

Амебните абсцеси са предимно солитарни и не са инфектирани първично. Причинителят чрез ензимно разграждане причинява дефект в паренхима, изпълнен с детритни тъкани.
Диагнозата се поставя след намирането на амеби в изпражненията. Заболяването протича бавно. По-късно в дефекта попада бактериална флора и причинява вторична инфекция. Лечението се провежда със специфични медикаменти (еметин). Към оперативно лечение се прибягва, когато медикаментозната терапия и пункционното лечение не дават желания резултат или, когато са налице симптомите на гнойно възпаление.

Вяла детска парализа - снимки и информация


Вялата детска парализа представлява остро вирусно заболяване, засягащо най-често децата. Възпалителният процес се развива в предните рога на гръбначния мозък.
Обикновено започва и протича тежко с появата парализа. Протича в 4 стадия: препаралитичен, паралитичен, възстановителен, стадий на остатъчните явления.
Препаралитичният стадий наподобява гприпоподобно заболяване.

Вяла детска парализа - снимки

Вяла детска парализа

Вторият стадий – паралитичният – започва най-често на 2-3 ден, когато често се наблюдава известно подобрение на общото състояние. Внезапно настъпват парализите. Липсват активните движения в засегнатите мускули, в които се усеща и болка. Налице е свръх чувстителност на кожата. Намалени са или липсват сухожилните рефлекси. Острият паралитечин стадий продължава обикновено 7-8 дни, след което настъпва възстановителният стадий. Постепенно парализите намаляват. При някой мускули функциите се възстановяват напълно, при други – частично, а при някои често остават трайни паралитични явления. Този стадий продължава 3-5 години, като през целият период може да настъпи подобрение.

В засегнатите крайници при вяла детска парализа се появяват трофични разстройства: хипотрофия и атрофия на мускулатурата, кожата става по-студена с повишено потоотделяне. Наблюдава се остеопороза и изоставане в разтежа. Костите са по-тънки, с намалена дължина. Към 14-15 годишна възраст скъсяването може да достигне 5-6см. Нарушава се мускулният синергизъм. С течение на времето настъпват различни конрактури и деформации. Трябва да се провежда редовна профилактика или лечение за тяхното предотвратяване.
В стадият на остатъчните явления най-често се срещат следните парализи (парези) и деформации : парализа на предната мускулатура на подбедрицата, като ходилото увисва надолу. Получава се паралитичен еквинус. Когато е засегната задната мускулатура на подбедрицата, ходилото стои в дорзална флексия и болният стъпва на петата. Когато е парализиран четириглавият бедрен мускул, получава се флексионна контрактура в колянната става. При по-тежки случаи могат да бъдат засегнати всички мускули около тазобедрената става, коляното или на целия долен крайник и тогава съответните стави на крайника са халтави и нестабилни.

Лечение на вяла детска парализа
Като остро инфекциозно заболяване полиомиелитът има специфично лечение, което е предмет на инфекционистите. Трябва да се провеждат и ортопедични, и рехабилитационни мероприятия, които да предотвратяват атрофията и хипотрофията. В паралитичния и началото на възстановителния стадий болният трябва да лежи на твърдо легло, като седалищната част трябва да бъде леко повдигната. Трябва д асе получава пълно разгъване на тазобедрената и колянната става. Ходилото трябва да се поддържа в правилно положение – под прав ъгъл към подберицата.

В периода на остатъбните явления се провеждат истински лечебно-възстановителни мероприятия. Основната им цел е отстраняването на контрактурите и деформациите. Извършват се редресации, екстензии, прилагат се апарати и етапни гипсови превръзки. В този стадий се прилага и оперативно лечение – удължаване на сухожилията, транспозиция на мускули, обездвижване на нестабилни стави и др.

Вродено изкълчване на тазобедрената става
( luxatio coxae congenita)

Това е най-честото вродено заболяване у децата. Среща се при 3% от новоро-дените. Засяга повече женския пол. Точните причини за появата му не са из-вестни. Понякого се смята за фамилно заболяване. Наблюдава се изоставане на развитието на ставните елементи, което се определя като дисплазия на тазобедрената става.

Клинична картина. Наблюдават се няколко характерни признака. Бедрените кожни гънки са асиметрични. При едностранно изкълчване те са по-дълбоки и повече на брой от страната на луксацията. Важен е симптомът на Маркс – Ортолани. Той се търси и установява в първите дни след раждането и се изследва по следния начин: детето лежи по гръб, а крачетата му са свити в тазобедрените стави перпендикулярно на тялото, като бавно се отвеждат встрани до 900 . Ако бедрената глава е луксирана, при отвеждането се намества, като прескача през задния ръб на ацетабулума. Долавя се нежно пукане. При бавно отпускане и привеждане на бедрата в даден момент главичката отново излиза от ацетабулума. Положителният симптом е много показателен за ранното откриване на вродената луксация.

Ограгичените абдукция и вътрешна ротация в тазобедрената става са важни признаци за заболяването и се демонстрират по-ясно при едностранно изкълчване, когато се прави сравнение със здравата става.

Ултразвуковото или сонографското изследване на тазобедрените стави при новородени и кърмачета в парвите месеци дават пълна информация за дисплазичните промени на мекотъканните и хрущялно-костните елементи на ставата.
Рентгеновото изследване се провежда 3-4 месеца след раждането, като се прави фасова рентгенова снимка на двете тазобедрини стави. Ставната ямка е по-плитка и с по-стръмен свод. Бедрената шийка и главичка лежат странично и по-високо отстовната ямка.
Децата с вродено изкълчване прохждат по-късно. При едностранна луксация това става на 12-14 месец, а при двустранна – още по-късно. По-демонстративни са следните признаци: скъсяване на кръчето, ограничени абдукция и вътрешна ротация. Големият трохантер стои по-високо. Походката е накуцваща.

При по-големи деца всички посочени признаци са изразени по-ясно. При едностранно изкълчване се развива сколиоза, а при двустранно – лумбална лордоза.

При възрастните луксацията на тазобедрената става причининява, дисплазична коксартроза с болки, ограничени движени, контрактури и рентгенологични промени.
Лечение. Колкота по-рано започне, толкова по-вероятно е излекуването. Ако още в първите 3 месеца след раждането се проведе лечение, може да се стигне до пълно излекуване. Затова е необходимо диагнозата да се постави в първите дни и седмици след раждането. Лечението се подпомага от редица профилактични мероприятия, като системни и ранни преглиди на всички новородени в роделните заведения, а по-късно в детските консултации. Профилактичното повиване с отведени в тазобедрените стави крачета, обличането в спациални профилактични гащички и др. Имат съществена роля. Трябва д асе спазва основният принцип бедрата да се поставят в отведено положение в тазобедрените стави още от първите дни след раждането на детето, при което бедрената главичка остава в ямката и спомага за нормалното развитие на ставата. Това положение съдейства за доброто оформяне на двата ставни елемента – ставна ямка и бедрена главичка.

Буца в гърлото - причини и лечение

Прояви
Повечето пациенти се оплакват от чувство за буца в областта на шията или тежест за гръдната кост. Освен това те имат трудно преглъщане и чувство за разширяване на хранопровода при преминаването на хапката.

Причини
Понякога причината за буца в гърлото е спазъм на мускулатурата на гълтача (фаринкса) при емоционално нестабилни хора – така наречената хистерична буца в гърлото. Затруднено преглъщане се наблюдава при заболявания като ретростернална струма – уголемена щитовидна жлеза разположена зад гръдната кост, дивертикул на хранопровода (ограничено разширяване на стената на хранопровода), рак на хранопровода, сърдечно заболяване. Понякога глътнати по невнимание чужди тела могат да предизвикат затруднено преглъщане.

Препоръки и лечение
При оплаквания от буца в гърлото е необходимо изключване на заболяване на хранопровода посредством рентгеново изследване и евентуално ендоскопско изследване (езофагоскопия). Изследването се извършва от лекар ларинголог или специалист УНГ. Изключването на заболявания като езофагеален карцином или ретростернална струма – увеличаване размера на разположена зад гръдната кост щитовидна жлеза, е важно условие за правилното и адекватно лечение. Едва след изключване на тези заболявания могат да се прилагат медикаменти с успокояващ и отпускащ ефект. Ако причината за спазъма на хранопровода е на психична основа е редно да се прилага психотерапия.


При погълнато чуждо тяло трябва да се консумира обемиста храна - хляб, зеле, картофено пюре, плодове и зеленчуци. Медикаментите със слабителен ефект за противопоказни. Трябва да се проверяват изпражненията след всяко изхождане. Ако до три дни не се открие чуждото тяло, трябва да се потърси лекарска помощ. Посещение на болница се налага и при поява на болки и дискомфорт в корема или при повишаване на температурата. Редно е децата да не ходят на училище, докато не се открие чуждото тяло. При психично болни, затворници и малки деца с неизяснени оплаквания и болки в корема, трябва да се направи рентгенологично изследване за изключване на погълнато чуждо тяло.

Белодробен емфизем - лечение и симптоми


Определение
Белодробният емфизем е заболяване на белия дроб, при което се наблюдава необратимо разширяване на структурит, участващи в газообмена между въздуха и кръвта (алвеолите), както и разрушаване преградите между тях (алвеоларните прегради). При белодробен емфизем общият размер и обем на белите дробове е увеличен, но функцията му е отслабена.

Наблюдават се два вида емфизем – панацинарен и центроацинарен. Панацинарният се среща по–често при пациенти с генетична предразположеност и е свързан с намалени стойности на алфа -1 антитрипсин. Това е вещество, което потиска активността на ензими разрушаващи алвеолите и алвеоларните прегради. Освен намалените стойности на алфа–1 антитрипсина важна роля играят и честите остри и хроничните белодробни инфекции (бронхири, пневмонии и други). Центроацинарния емфизем се среща предимно при пушачи. Цигарения дим директно и косвено уврежда алвеолите и алвеоларните прегради.

Хроничния бронхит и бронхиолитът също водят до развитието на белодробен емфизем. При тях при вдишване в белия дроб нахлува голямо количество въздух, който при издишване не може да се отдели напълно. Това бавно и постепенно води до раздуване на белия дроб и поява на емфизем.

След 70 годишна възраст се наблюдава така наречения старчески емфизем. Той се дължи на атрофия на еластичните влакна, а не на разрушаване на белодробната тъкан. При него няма разрушаване на алвеоларните стени.

Симптоми при белодробен емфизем

В хода на протичане на белодробния емфизем се развиват главно два клинични варианта с характерни особености във външния вид, клиниката и оплакванията на болните:

Розови и пухтящи – тези пациенти са с тегло под нормата. Оплакват се от суха, дразнеща кашлица и задух. При тях не се наблюдава посиняване на кожата (цианоза).
Сини и подути – това са хора с наднормено тегло и силно изразено посиняване на кожата. Страдат от силна влажна кашлица, съпроводена от храчки, но нямат задух.

Белодробен емфизем

За пациентите с това заболяване е характерен емфизематозния гръден кош (наричан още бъчвовиден). При него се наблюдава разширен гръден кош, с хоризонтален ход на ребрата, изпъкнали надключични ямки и отслабени, глухи дихателни и сърдечни тонове. Разширения бял дроб избутва диафрагмата надолу, при което черния дроб се спуска под нивото на ребрата и може да доведе до диагностични неточности. Диагнозата белодробен емфизем се подкрепя с рентгенологично изследване, функционално изследване на дишането и кръвно– газов анализ.

Най–често срещаните усложнения на белодробния емфизем са развитието на белодробна хипертония с хронично белодробно сърце и последваща сърдечна и дихателна недостатъчност и пневмоторакс. Пневмотораксът представлява нахлуване на въздух в иначе безвъздушната гръдна кухина, което от своя страна не позволява на белия дроб да се раздува и участва в процеса на дишане.

Лечение на белодробен емфизем
Важна част от лечението на белодробния емфизем е отказването от пушенето, както и осигуряването на работа и живот в чиста и безпрахова среда. Друг аспект от лечението е профилактиката (посредством ваксини) и своевременното лечение на инфекциите на дихателните пътища и белите дробове. При храчки се прилагат средства за втечняване на жилавия бронхиален секрет (секретолитици),а в тежки случай се предписват средства разширяващи бронхите, както и кортикостероиди. Противопоказни са медикаментите, които потискат центъра на дишането в мозъка. Такива са морфин, диазепам, сънотворни, барбитурати. Кислородотерапията дава добри резултати, но трябва да се извършва под лекарски контрол. Лечението на инфекции с антибиотици, трябва да се извършва само след вземане на дълбока храчка за микробиологично изследване и определянето на антибиограма.

Рак на хранопровода - лечение и симптоми

Ракът на хранопровода (езофагеален карцином ) е често срещано онкологично заболяване. Засяга предимно хора на средна възраст, като по-често боледуват мъже, отколкото жени. Скоростта на растеж и развитие на рака на хранопровода е индивидуална при отделните пациенти, но метастазирането настъпва сравнително рано.

Причините за появата на рака на хранопровода не са напълно изяснени. Боледуват предимно страстни пушачи и пиячи, но заболяването се среща и при хора, който имат сраствания и стесняване на хранопровода (стриктура) или разширение на стената на хранопровода – дивертикул, както и при хора страдащи от хронично възпаление на хранопровода.

Оплаквания
Често пациенти с рак на хранопровода се оплакват от чувство за чуждо тяло в шията или зад гръдната кост и затруднено, до невъзможно преглъщане. Понякога се наблюдават още повръщане на несмляна храна, промени в гласа. Прогресивното отслабване при тези пациенти се дължи на невъзможността за прием на храна.
В крайните форми на заболяването може да се появи симптомокомплекса на Claudе – Bernard – Horner. Той се изразява в свиване на зеницата (миоза), спадане на клепача (птоза) и хлътване на очната ябълка навътре (енофталм). Появата на тези признаци говори за напреднал растеж и почти винаги означава невъзможност за операция.

Рак на хранопровода

Диагнозата рак на хранопровода се поставя след рентгеново изследване с контрастна материя или ендоскопско оглеждане на хранопровода. След поставяне на диагнозата е необходимо бързо да се предприеме хирургично отстраняване на тумора, тъй като само ранното лечение може да доведе до пълно оздравяване. Затова при хора с усещане за тежест зад гръдната кост и затруднено преглъщане, трябва по най-бързия начин да се изключи рак на хранопровода

Вижте още информация за рак на хранопровода

| | edit post

Пъпна херния при бебета - симптоми и снимки

Пъпна херния у възрастни
Обикновено пъпната херния е резултат от вроден дефект в развитието на пъпната област. Това позволява при условия, които спомагат за развитието на херниите изобщо, да се разшири пъпният пръстен.
Обкръжаващите го тъкани имат смутено хранене и инервация, стават по-малко устойчиви на промените на вътрекоремното налягане. От страдащите от това заболяване около 80% са жени. Това се обяснява с бременностите. Бременността създава условия за проява на съществуваща по-рано малоценност на коремната стена в пъпната област. Като съдържимо на херниалния сак могат да се намерят було, тънко или дебело черво. Най-често е оментум. Когато херниалният сак е голям се наблюдава дву- или многокамерност, което създава условия за инкарцерация.

Снимки на пъпна херния

пъпна херния
пъпна херния

Лечението на пъпна херния у възрастните във всички случаи е оперативно. Характерно за тези операции е строго индивидуалният подход. След обработката на херниалния сак се прави фасциална дубликатура, с което се заздравява коремната стена. При по-големи дефекти, когато не достига собствен пластичен материал, на помощ идват изкуствените материали (експланти), които позволяват по-широк избор от средства за постигането на целта.

Пъпна херния при бебета.
При бебетата и децата по-ясно личи зависимостта от непълното затваряне на пъпния пръстен и появата на пъпна херния. От значение е и здравината на заобикалящите пъпния пръстен тъкани, бяла линия и пъпна фасция, които допълнително укрепват. От статистически изследвания е доказано, че момичетата по-често страдат от това заболяване.

У децата пъпната херния се появява по-често след белодробни заболявания в резултат на честа и продължителна кашлица, колики, запек. По този начин се поставя и дигнозата : у кърмачетата – при плач, у по-големите деца – при кашляне.
Заклещването на пъпната херния при кърмачетата е рядко явление.

Лечение на пъпна херния
При бебетата и деца до 3 години се прави опит за трайно репониране на хернията с пелота или обвита с памук монета, прикрепена с лейкопласт. Това обикновено дава резултат. Когато хернията проявява признаци на нарастване, се предприема оперативно лечение. То се препоръчва при по-големи деца поради нарастването на опасността от инкарцерация.

Вижте също: Дискова херния

Кръвопреливане - преливане на кръв


Преливането на кръв има голямо значение почти във всички области на медицината и понякога е единственото средство, способно коренно да измени болестното състояние на организма. Действието на прелятата кръв е многостранно – заместващо, кръвоспира-що, имунобиологично, стимулиращо и др.

За преливането и успешно провеждане на кръвопреливанията от съществено значение е изосерологичното изследване на преливаната кръв и преди всичко определянето на кръвните групи и резус-принадлежността на донора и реципиента. Необходимостта да се знае кръвногруповата принадлежност на даден индивид по отношение наличието или отсъствието на антигени от системите AB0 и Rh се определя от обстоятелството, че в плазмата могат да се срещнат съответни антитела спрямо тях, които имат достатъчно висока концентрация (титър) за предизвикване на аглутинация на еритроцитите при преливане на групово несъвместима кръв. Поради това антигените в еритроцитите се наричат аглутиногени, а антителата в плазмата - аглутинини.

Системата А, В и 0 кръвни групи е открита още в 1900 г. от Ландщайнер, по-късно Де Кастело и Щурли прибавят още една - АВ, като според наличието или липсата в мембраната на еритроцитите на двата аглутиногена на системата - аглутиноген А и аглутиноген В, хората се делят на 4 основни кръвни групи: А, В, АВ и 0. Специфичните за тях аглутинини, които се намират в кръвната плазма, са аглутинин а (анти-А) и аглутинин ß (анти-В). У хората аглутиноген А не е хомогенен, а се среща в няколко варианта, от които по-важно значение при кръвопреливане имат вариантите А1 и А2. Затова в практиката се налага и тяхното определяне, въз основа на което кръвните групи на АВ0 системата стават шест: А1, А2, В, А1В, А2В и 0.

Друга система, имаща второто важно значение за преливане на кръв, е Rh-Hz, с открития през 1940г. от Ландщайнер и Винер нов еритроцитен антиген, т.н. резус-фактор (Rh). Тя е представена от множество антигени, от които най-важно значение за получаване на аглутинация при кръвопреливане има антиген D. При използване на тест-серум, съдържащ антитела срещу антиген D, се оказва, че около 85% от хората имат в еритроцитите си този (или сходен) антиген. По традиция те се означават като Rh(+) лица. Останалите, чиито еритроцити не се аглутинират от анти-D-серума, се означават като Rh(-) лица.


Методи и техника на кръвопреливане

Методите се използват в зависимост от със-тоянието на болния и възможностите му за понасяне на кръвопреливането. Директно венозно кръвопреливане. При него кръвта на дарителя се влива директно във вените на приемателя без прекъсване на кръвния ток. Използват се специално конструирани апарати или спринцовки, при които обаче опасността от емболия е значително по-голя- ма. Индиректно кръвопреливане. При него кръвта предварително се стабилизира и консервира, т.е. се привежда в такова състояние, в което не може да се съсирва. Кръвта трябва да бъде стабилизирана, стерилна, биологично пълноценна и нехемолизирана. Стабилизирането става с консервиращи разтвори – натриев цитрат и глюкоза. Инди-ректното преливане се извършва със затворена система за еднократно ползване, която осигурява стерилност на преливаната кръв, отстранява възможността от възникване на въздушна емболия и емболия от кръвни съсиреци, тъй като е снабдена с филтър.

Остър мастит - лечение и симптоми

Послеродов мастит (mastitis puerperalis). Представлява най-честата форма на острите мастити. Заболяването се наблюдава най-често у кърмачки, в първите 4 седмици след раждането, сравнително рядко у родилки, които не кърмят децата си. Възпаление на млечната жлеза може да се развие също у новородени ( mastitis neonatorum) и през детската и юношеската възраст както у момичета, така и у момчета. В тези случаи се касае за вторично инфектиране на млечната жлеза . Инфекцията навлиза в жлезата през малки ранички, натъртвания или екземи в близост до зърното. Понякога инфекцията влиза в жлезата през млечните канали, без да има ранички. Много рядко инфекцият може да бъде пренесена по кръвен път от други гнойни огнища в организма - циреи, ангина. При нагнояване се налага операция.

Възпалението на млечната жлеза у родилките започва обикновено скоро след раждането и е по-често при първескини. Началните симптоми на мастит могат да настъпят в първите дни след раждането поради недостатъчно изсукване на млякото от новороденото, т. нар. застоен мастит. Гръдната жлеза набъбва, кожата става напрегната, подкожните вени се разширяват, при пипане жлезата е болезнена. При правилно провеждане на кърменето и поставяне на леко повдигаща и притискаща превръзка болестните явления при застойния мастит изчезват. Когато, обаче, към застоя се прибави инфекция, азвива се остър гноен мастит. Температурата се повишава до 39-40 0C с втрисане, появяват се силни и пулсиращи болки в гърдата, която се увеличава по обем и се втвърдява. Кожата отича, става лъскава и зачервена. Лимфните възли в съответната мишница се увеличават, набъбват и при опипване са болезненени. Движенията на ръката са ограничени. Нерядко могат да заболеят и двете гърди.

Лечение на мастит

В началния стадий, когато има застой на млякото и възпалителният процес не е силно изразен, се опитва неоперативно лечение. Гърдата се поставя в покой чрез фиксираща превръзка (суспензориум), правят се загряващи компреси, лапи от ленено семе или пък мехур с лед, като същевременно млякото се изсмуква с помощта на помпичка. Прилага се антибиотично лечение – инжек-
ции и под формата на локални инфилтрации. При абсцеси се прилага оперативно лечение. От особено значение е профилактиката. За предпазване от мастит се препоръчва подготовка на зърната през месеците преди раждането чрез фрикции със сапунена вода, разреден спирт и глицерин. След всяко кърмене зърната трябва да се измиват и да се пазят от нараняване, тъй като раничките са входни врати на инфекцията. От голямо значение е да не се допусне застой на млякото в гърдите.

Кръвотечение и кръвоспиране

Кръвотечение е най-честото усложнение при различните видове бойни и мирно-временни травми. В завсимост от това, дали кръвотечението се появява непосредствено след нараняването, или след различен период от време, се различават първичини и вторични кръвоизливи. Вторичните могат да бъдат еднократни и многократни (повта- рящи се). В зависимост от източника на кръвотечението се различават: артериални, венозни, артерио-венозни и капилярни (паренхимни) кръвотечения. В зависимост от мястото, където се излива изтичащата от кръвоносния съд кръв, се различават външни и вътрешни кръвотечения.

Артериалните кръвотечения се характеризират с появата на пулсираща струя алена кръв в раната. При нараняване на голям кръвоносен съд за кратко време може да се стигне до масивна кръвозагуба със смъртоносен изход.
Венозните кръвотечения са с характерен тъмновишнев цвят на изтичащата кръв, която при наранен голям венозен съд бързо изпълва раната.
Капилярните (паренхимни) кръвотечения се характеризират с изпълване на раната от капки кръв (с вид на роса) и невъзможност да се определи точно локализацията на източника на кървенето. Кръвотечението от паренхимните органи може да бъде от типа на артерио-венозните.

Най-често първичните кръвотечения биват артериални и артерио-венозни. Вторичните кръвотечения обикновено биват артериални и по-рядко артерио-венозни и паренхимни.
Външните кръвотечения лесно се диагностират. За степента на кръвозагубата може да се съди по количеството на изтеклата около ранения кръв, по напояването на дрехи-те, състоянието на ранения, анемичния синдром и др.

При вътрешните кръвотечения кръвта се излива в някоя от телесните кухини (плевра- хемоторакс, перитонеална кухина – хемоперитонеум, перикард – хемоперикард и др.) или в междутъканните пространства – хематом. Диагностирането на вътрешните кръво-течения е по-трудно. Те се проявяват предимно с общите симптоми на острата кръво-загуба: бледост, обща отпадналост, колапс, студена пот, артериална хипотония, ниско ЦВН. Локалните симптоми зависят от мястото на изливащата се кръв.

Набиращата се кръв в перикарда (хемоперикард) след преминаване границите на компенсация може да доведе до сърдечна тампонада с последващо спиране на сърцето. В тези случаи основно значение има да се ограничи пълненето по време на диастола на десния вентиркул. Ранените с хемоперикард имат чувство за напреже-ние в сърдечната област с ирадираща болка към лявото рамо. Налице е рязко изразена бледост в съчетание с цианоза вследствие на затрудненото кръвообращение. Сърдечното притъпление се увеличава. Сърдечните тонове са рязко отслабени. Пулсът е учестен, лесно потискащ се. Вените на шията са напрегнати и разширени, с ясно видими пулсации. При рентгенография се откриват увеличение на сърдечните размери и отслабване на сърдечните свивания. Електрокардиограмата е с ниски вълни – нисковолтова. Показана е перикардна пункция за диагноза и декомпресия.

При масивните вътрешни кръвотечения в плеврата (хемоторакс) местните симптоми се характеризират с наличие на перкуторно притъпление, отслабено дишане, отслабен до липсващ фремисман (трептене на гръдната стена при говор). При пункция се открива набрана в плевралната кухина кръв. Рентгеновото изслед-ване установявя наличие на течност или на въздух и течност (хемопневмоторакс) в плевралната кухина. В последния случай нивото на течност е хоризонтално.

Когато има тежко кървене в перитонеалната кухина (хемоперитонеум), може да се да се открие притъпление по фланговете на корема, което се изменя при промяна положението на тялото, отслабена чревна перисталтика и др.. За диагнозата решаващо значение имат абдоминалната пункция и лапароцентезата.

Натрупването на кръв в междуклетъчното пространство (между мускули и фасция) на крайниците (хематом) се характеризира с наличие на напрегнатост в съответната част на крайника, слаба болка при палпация на подкожните посиня-вания (суфузии). Натрупването на кръв в подкожието при травматичните отлепва-ния на кожата довежда до образуване на флуктуиращи големи подкожни джобове, пълни с кръв, плазма или съсиреци.
Трудно се диагностицират натрупванията на кръв в ретроперитонеалното пространство. Локалните симптоми се характеризират с палпаторно установяване на фиксиран тумор с неясни граници в дълбочина на корема, уплътнение на лумбалните области и впоследствие образуване на подкожни сифузии в слабинните области.

За диагностиката на кръвотечение голямо значение има лабораторното изследване на кръвта. Лабороторните изследвания помагат и за определяне степента на кръвозагубата. С изследването на броя на еритроцитите, левкоцитите, хемоглобина и определянето хематокрита и относителното тегло на кръвта, може да се установи наличие на кръвозагуба и приблизително да се определи количеството на кръвозагубата. С динамичното проследяване на показателите на хемодинамиката (пулс, артериално налягане, ЦВН) и на лабораторните показатели може да се отговори и на въпроса, продължава ли кръвотечението. Лабораторните показатели дават възможност за преценка степента на кръвозагубата след 4-ия до 12-ия час от нейното възникване – срок, през който организмът компенсира с постъпване на течност от тъканите към кръвоносните съдове.
В клинични условия за определяне количеството на кръвозагубата могат да се използват методите на багрилна, радиоизотопна и термодилуция за определяне обема на циркулиращата кръв.

При масивна кръвозагуба в организма на ранения настъпват редица нарушения във функциите му. Те са в пряка зависимост от бързината на кръвотечението и количеството на загубената кръв. При еднакъв обем на кръвозагуба функционал-ните нарушения са изразени по-рязко при бързо настъпване на кръвотечението. Промените в организма зависят от състоянието на реактивността на организма, възрастта, пола и др. В резултат на биологична адаптация женският организъм е по-издръжлив при възникване на кръвозагуба. Деца, възрастни и изтощени болни понасят кръвозагубата по-тежко.
Функционалните разстройства в организма при кръвозагуба възникват по-лесно и са изразени по-ясно при едновременно наличие на общо охлаждане, хроничен глад, авитаминоза и др.

Патогенезата на функционалните разстройства при кръвозагуба е сложна. Основни причини за нарушена функция са острата недостатъчност на кръвообра-щението и кислородния глад на тъканите, който е резултат от намаления обем на циркулиращата кръв и намаления брой на еритроцитите. В резултат на кислород-ната недстатъчност страдат функциите на всички жизненоважни органи, настъпват изменения в обмяната на веществата, нарушават се окислителните процеси и настъпват изменения в киселинно-основното равновесие на организма, нарушава се микроциркулацията с увеличение пропускливостта на съдово-капилярната стена и клетъчните мембрани.

Ако кръвозагубата не достигне бързо смъртоносни размери, тя може да се компенсира със силите на организма. Компенсацията се извършва толкова по-лесно, колкото по-бавно получена кръвозагубата. За компенсирането на загубената кръв значение имат : спазъмът на малките артерии и вени, мобилизацията на кръв от венозните депа, учестяването на сърдечната дейност, ускоряването на кръвния ток, постъпването на течност в съдовото русло от тъканите, учестяването на дишането и др.

Лечение на кръвотечение. Провежда се в две основни насоки:
1. Кръвоспиране.
2. Компенсиране на кръвозагубата.
Методите за спиране на кръвозагубата биват временни и окончателни.
Временните методи за спиране на кръвотеченията могат да се подразделят на: дигитални методи (притискане с пръсти), хиперфлексорни, тампониращи превръзки, турникетни компреси (турникет) и временно защипване или прошиване на кървящ съд.

Окончателно кръвоспиране се извършва чрез възстановяване целостта на увредения съд или чрез налагане на лигатура.
Кръвотечението от малки съдове може да се спре спонтанно в резултат от ретрахиране на краищата на съда, образуване на запушващ лумена на съда тромб, спадане на артериалното налягане, съдов спазъм или др.
За улесняване на кравоспирането и самостоятелно спиране на вътрешните кръвотечения се прилагат медикаменти: клауден, коагулен, витамин К и С, калциеви препарати, антифибринолитици и др.
При голяма кръвозагуба животоспасяващо действие имат заместването на излялата се кръв и запълването на сърдечно-съдовата система.
Най-важно значение има бързото заместване на излялото се количество кръв. Това става най-добре с преливане на едногрупова кръв или кръвна плазма. При спешни обстоятелства трябва да се започне с преливане на запълващи сърдечно-съдовата система обемозаместващи разтвори: физиологичен разтвор, глюкозен серум, рингеров разтвор, хартманов разтвор и др.

Най-разпространените обемозапълващи течности могат да бъдат групирани в следните групи:
1. Солеви (кристалоидни) обемозаместващи течности: физиологичен разтвор, глюкозен серум, рингеров разтвор и др.
2. Кристалоидни разтвори в съчетание с кръвни компоненти.
3. Хомогенни обемозаместващи течности: кръвна плазма, кръвен серум и др.
4. Хетеробелтъчни кръвозаместващи течности: белтъчен кръвозаместител БК-8 и др.
5. Хидролизати на белтъци и разтвори на аминокиселини: казеинов хидролизат, аминомел, алвезин и др.
6. Синтетични колоидални обемозаместители: декстран, полиглюкин хемацел и др.

Трябва да се подчертае, че възстановяването на нормалния кръвен обем най-често се постига с вливане на кристалоидни разтвори. След запълването на сърдечно-съдовото русло и възстановяването на хемодинамиката се преминава към кръвопреливане. Възстановяването на хемодинамиката трябва да се извърши в срок от 2-3 часа от възникването на кръвозагубата.

При продължаващи кръвотечения кръвопреливането трябва да върви успоредно с осигуряване на окончателно или временно спиране на кръвотечението с различни хирургични методи. След сигурно спиране на кръвотечението хирургичните манипулации се спират до осигуряване на стабилна хемодинамика и запълване на сърдечно-съдовото русло. Едва при тези условия може да се пристъпи към завършване на оперативната намеса.

Бяс при човека - симптоми и лечение

Бяс (rabies). Заразяването на човека става след ухапване от бясни животни – котка, куче и др. Техният слюнчен секрет съдържа вирус, който е причина за заразяване на раната. Вирусът е невротропен и се разпространява по нервите (възможно е, но много по-рядко, да се разпространи по кръвен или лимфен път). Инкубационният период е от 20 дни до2 месеца. Колкото по-близо е ухапването до главния мозък, толкова по-бързо се проявява болестта.

Симптоми на бяс

В началото се чувства болка в областта на ухапаното място, която бързо се усилва и е с изразени възпалителни явления. Между 2-ия и 7-ия ден се изразява бурно картината на нервно-психично разстройство – силна възбуда, гърчове, страх, халюцинации, бълнуване.
Профилактиката се състои в ранно обработване на раната и третиране с ваксина.
Лечението при изявено заболяване е симптоматично. При развит бяс ваксината не действа.

Ухапване от змии. При ухапването от змии на мястото остават следи от две малки ранички. Следва бързо отичане на раната, а кожата става синкаво-виолетова. Явяват се признаци на общо натравяне на организма – главоболие, студени тръпки, световъртеж, повръщане, губене на съзнание, което може да завърши летално.

Първа помощ и лечение:
1. Веднага след ухапването се отстранява отровата чрез изсмукване ,
(ако даващият първа помощ има здрави зъби и лигавица).
2. Да се постави турникет, есмарх, или импровизирано връзване над мястото на ухапването, като по този начин се възпрепятства разпространението на отровата в организма.
3. Дават се обилно течности и се прилагат инфузии, чрез които се ускорява излъчването на отровата от организма.
4. Инжектира се противозмийски серум (у нас против усойница и пепелянка).

Измръзване

Измръзванията биват външни и вътрешни, като познаването им е от изключи-телно значение за организиране и провеждане на тяхната профилактика.

Външни фактори за получаване на измръзване са влагата, вятърът, неудобното облекло, мокрите дрехи и чорапи. Действието на всички тези фактори е известно и в никакъв случай не трябва да се пренебрегва. Така например външна температура от 0оС при вятър със скорост от 80км/ч предизвиква поражение както при температура -18оС. Към вътрешните фактори спадат реконвалесцентните състояния, гладът, авитаминозата, локалната исхемия на тъканите и др.

Долните крайници се поразяват по-често от студа – 60-70% от случаите, като най-често измръзва палецът. Горните крайници се засягат в 30-40% от случаите и лицето – около 10%.

В зависимост от дълбочината се различават 4 степени на измръзване.

Първата степен на измръзване се наблюдава при по-кратко действие на студа. Тъканите се зачервяват и отичат, след това побеляват. В началото има болка, която отзвучава. Настъпва усещане за „убождане с иглички” , което се сменя с пълна безчувственост. Първата степен оздравява за 4-5 дни, ако се спре действието на студа.

При втората степен на измръзване, наред със симптомите на първата, се образуват мехури с бистро жълтеникаво съдържимо. При правилно лечение те оздравяват без белези за около 2 седмици.

При трета степен на измръзване се засяга цялата дебелина на кожата, която некротизира. Образуването на некроза е придружено от силни болки и оток на тъканите. Некротичните участъци отпадат самостоятелно за 3-4 седмици.

При четвърта степен на измръзване некрозата обхваща и подлежащите тъкани, включително и костта. Това се съпровожда от оток и силни болки. Некрозата може да отпадне значително късно – след 3-4 месеца, защото при костта тя се демаркира значително бавно.

Лечението на измръзванията бива местно и общо. То се провежда едновременно.
Местното лечение включва настаняване в затоплено помещение и баня на крайника с температура на водата 36-37оС с разтвор на калиев хипермангат 1:5000 за около час, като температурата се поддържа чрез доливане. Крайникът се подсушава, прави се хирургичен тоалет, мехурите се изрязват и се налага стерилна мазева топлоизолираща превръзка. Използват се унгвентът дефламол, мазта на Вишневски, стерилен вазелин и др. На пострадалия крайник се осигурява деклиново положение. Следващата превръзка се прави след 3-4 дни. При невъзможност за баня крайникът се разтрива с топли и сухи ръце, почиства се със спирт и се налага топлоизолираща превръзка.


Общото лечение включва обезболяващи и съдоразширяващи средства, новокаино-ви блокади и физиотерапия. Профилактиката против тетанус е задължителна. Лечението с антикоагуланти трябва да започне рано – през първите 6-12 часа, при контрол на факторите на кръвосъсирване. На пострадалия се дават топли подсладени течности, но без алкохол.

Изгаряния - степени и лечение

Причини за изгарянията са различни фактори и те се разделят на следните видове:

1. Термични изгаряния.Получават се от нагрети твърди, течни, полутечни и въздухообразни вещества.

2. Електрически изгаряния. Получават се от електри-чески ток и по начина на получаване биват: а) Неконтактни изгаряния от ел.искра или волтова дъга, които наподобяват пламъкови термични изгаряния. б) Контактни ел.изгаряния, които се получават при контакт с ел.проводник. При тях е характер-но, че има изгаряния на входното и изходното място на ел.ток, но по пътя, по който преминава, може да има изгаряния под видимо здрава кожа. При този вид ел.изгаря-не се получава и електрошок.

3. Химични изгаряния. Получават се при контакт на тялото с основи, киселини и техни производни, които встъпват в контакт с тъканите и ги коагулират. Характерно при тях е, че се получава допълнителна интоксикация от резорбирането на част от химичния агент.

4. Лъчеви изгаряния. Получават се най-често при лечение с рентгенови лъчи, радий, кобалт и др. Те се придружават от развитие на лъчева болест в различна степен, в зависимост от дозата на облъчването
Изгарянията, в зависимост от дълбочината на положението, се делят на следните степени: І степен. Получава се оток и зачервяване на кожата. Втора степен. Изгаряне-то стига до зародишевия слой. Образуват се мехури. Раните епителизират за 10-12 дни както от периферията, така и от центъра. Трета-А степен. Засяга се част от дебели-ната на кожата и част от космените фоликули, мастнете и потните жлези са унищо-жени. Раните епителизират за 15-20 дни от периферията и центъра. Трета-Б степен. Кожата е засегната в цялата й дебелина. Раните могат да епителизират само от периферията. Четвърта степен. Поразени биват тъканите под кожата – подкожна тлъстина, съдове, нерви, фасции, мускули и кости.

Лечение на изгаряне
То се провежда съобразно фазата на заболяването.
Във фазата на термичен шок се провежда реанимация, главно внимание се отделя на борбата с хиповолемията (намаляване обема на кръвта и кръвната плазма) В тази фаза се води борба и с болката, като се прилагат аналгетици, борба с дихателната недостатъчност чрез подаване на кислород, със сърдечната недостатъчност, прилага се антибиотично лечение против инфекция, използват се общоукрепващи средства и витамини. Във фазата на токсоинфекция интензивното лечение се намалява,като се свежда до кръвопреливане и плазмопреливане и до борба с евентуална анемия и хипопротеинемия и усложнения от страна на вътрешните органи. Във фазата на възстановяване се провежда общоукрепващо лечение, а болните от ІІІ-Б и ІV степен се подготвят и оперират. Във фазата на ранева кахексия, в която болният е в общо тежко състояние и има опасност от труднолечими анемии и хипопротеин-анемии, се провежда лечение с общоукрепителни средства, подходящо усилено хранене и кръвопреливане с цел извеждане на болните от тежкото състояние и се подготвят за операция.
Във фазата на последствията от изгарянето . При възможност се провежда оперативно лечение на местните последици, състоящи се в ръбци, келоиди, контрактури, дефекти и деформации.

Дискова херния - симптоми и лечение

Прешлените на гръбначния стълб са свързани помежду си с редица лигаменти (връзки), а между телата се намират междупрешленните дискове, образувани от хрущялоподобна материя. По такъв начин се осигурява устойчивостта на гръбначния стълб при движения. Междупрешленните дискове се състоят от централно разположено ядро с пихтиеста консистенция. Това ядро е заобиколено от широк фиброзен пръстен. При нарушаване здравината на фиброзния пръстен в него се появяват цепнатини и разкъсвания, което довежда до изпъкване (пролабиране) на ядрото. Получава се дискова херния, която може да притисне гръбначния мозък и нервните коренчета.

Клинична картина. Заболяването обикновено започва остро, след физическо усилие. Болният получава внезапна силна болка в кръста, която обикновено е едностранна. При поясните дискови хернии, които са най-чести, клинично се оформят следните синдроми: вертебрален и неврологичен. Характерни за вертебралния синдром са изглаждането на нормалната лумбална лордоза, сколиоза и ригидност на мускулатурата в тази област с ограничаване на подвижността в поясната област. Болният при ходене е скован в поясната област, леко приведен напред и встрани.
Болните се оплакват от болки и парастезии,които се разпространяват най-често по зоните, инервирани от L5 – S1 коренчета. Явяват се сетивни (за болка, допир, температура) и двигателни разстройства (парези или парализа) на плантарната флексия или екстензия на ходилото. Ето защо монорадикуларният характер на явленията е най-характереният белег при латералната дискова херния.
За медианната дискова херния в поясната област е характерно увреждането на повече коренно-кръстцови коренчета и клиничните прояви са както при тумор в същата област.
Заболяването се отличава с продължително протичане и упорити болки с интервали на изостряне и затихване.
Диагнозата на поясната дискова херния се поставя преди всичко въз основа на данните от клиничната картина. Допълнителните изследвания, които се налагат за изясняване на диагнозата, са рентгеновото и резултатите от лумбалния ликвор. Пневмомиелографията и миелографията с водноразтворими контрастни вещества се използват за изследване на поясно-кръстцовата област на гръбначния канал.

Лечение на дискова херния

При острия стадий на заболяването се препоръчва пълен покой. Дават се противоболкови и противовъзпалителни средства, прилагат се топли процедури и физиотерапевтични срадства. Препоръчват се различни средства за екстензия на гръбначния стълб и се извършват т.нар. мануално наместване на хернията. При преминаване на острия стадий се препоръчват балнеолечение и избягване на тежка физическа работа, вдигане на тежести и резки движения на гръбначния стълб.

Хирургично лечение са прилага при дискови хернии, при които не настъпва подобрение от проведеното консервативно лечение.

Диафрагмална херния - лечение и симптоми

Под диафрагмална херния се разбира пременаването на коремни органи през вродени или придобити дефекти на диафрагмата. Те биват истински и лъжливи, в зависимост от наличието или липсата перитонеална обвивка.

Когато проникването на коремни органи става през вродени пролуки в диафрагмата, херниите са вродени. Херниите, получени вследствие на травматичен дефект на диафрагмата, са придобити.

Преминаването на коремни органи от едната в другата кухина се предизвиква от разликата в налягането им. Известно е, че при дихателния акт налягането в гръдната кухина е под нивото на атмосферното налягане (отрицателно налягане). Попадналите в гръдната кухина коремни органи довеждат до изменения, които предизвикват сраствания в плеврата, белия дроб или перикарда.

Клинична картина. Диафрагмална херния може да протича латентно. По-често обаче болните имат оплаквания от неопределени болки в корема при движения на тялото. Понякога се оплакват от дисфагия, хълцане, оригвания. От страна на гръдните органи оплакванията са диспнея, сърцебиене, чувство за тежест и стягане в гърдите.
При обективно изследване при по-големи хернии се долавят перкуторни и аускултаторни признаци на изоставащо дишане на съответната гръдна половина, чува се чревна перисталтика. Контрастното рентгеново изследване на стомашно-чревния тракт изяснява диагнозата.

Лечението на диафрагмална херния е оперативно. Операцията не трябва дълго да се отлага поради прогресивното увеличаване на срастванията. Задължителна е общата анестезия. За предпочитане е трансплевралният достъп, при деца може и коремен достъп. След репониране на коремните органи ръбовете на херниалния пръстен се освежават и диафрагмата се зашива или се прилагат различни методи – авто- и алопластика, както и експлантопластика с българско полиамидно антибактериално платно.

Гуша (Струма) - симптоми и снимки

Под названието струма (гуша) се разбират всички увеличения (хиперплазии) на щитовидната жлеза, с изключение на кистичните, възпалителните и злокачест-вените заболявания.За появата на струма играят роля много фактори,първостепенно значение между които има йодната недостатъчност (на водата за пиене,на почвата), еднообразната храна (богата на тлъстина и бедна на йод), особено като се приема от млади организми.

При наследствеността – голям процент кретенизъм у деца, родени от майка с гуша. При част от болните като етиологично начало може да се смята и наличието на хронични инфекции, например хроничен тонзилит и др.

Снимки на гуша

гуша
гуша

Патогенеза. Нетоксичните гуши се разделят на дифузни и нодозни(възловидни). При дифузните се отнася за буйно разрастване на паренхима, на цялата епителна маса на жлезата. Нодозните нетоксични гуши произхождат от изолирани аденопо-добни разраствания, отделени от съединителнотъканна капсула.

В патогенезата на гуша съществено значение има нарушението на секреторния цикъл на щитовидната жлеза. Секрецията на щитовидната жлеза физиологично се влияе по два начина: от тиреотропния хормон на хипофизата – неврохуморален път, по нервен път, когато ЦНС директно потиска или стимулира продукцията на тиреоиден хормон.
За оценка на степента на заболяването се съди по няколко признака: големина, форма и функция.

На първо място е оценката на големината. Общоприета е следната класификация :
І степен – увеличен истмус, видим при гълтане, напипват се слабо страничните лобове на жлезата; ІІ степен – добре опипващи се лобове на жлезата, както и истмуса, видими при гълтане; ІІІ степен – жлезата запълва долната предна част на шията, вижда се и без гълтане, т.н. „тлъста шия”; ІV степен – жлезата силно изпъква напред, променя рязко формата на шията, има туморовидна форма; V степен – цялата жлеза или възлите й достигат огромни размери и силно затрудняват гълтането и дишането.
По форма струмите се разделят на дифузни, нодозни и смесени.

По хормонална функция ендемичните струми са с ненарушена, нормална функция (еутиреоидни). Понякога има случаи на повишена (хипертиреоидна) или с понижена функция (хипотиреоидна), стигащи до микседем.

По консистенция дифузните струми са мекоеластични,твърдоеластични и твърди.
Лечението на обикновената еутиреоидна струма зависи от формата (дифузна, нодозна и смесена) и големината й (от І до V степен). Нискостепенните дифузни гуши подлежат на консервативно лечение с микродози йод (антиструмни, луголов разтвор) или хормонални препарати (тиреокомб и др.) в продължение на 10-12 месеца. Това се отнася особено до юношеската и младата възраст. Всички нодозни и смесени струми подлежат на оперативно премахване, тъй като не се поддават на медикаментозно лечение и има опасност да се базедофицират или да се изродят злокачествено. Оперативното лечение на възловидните (нодозни) струми е най-сигурната профилактика против рака.

Възпаление на слюнчените жлези

Микроорганизмите, причиняващи възпалението, проникват в слюнчените жлези обикновено през устата, то е възможно и по хематогенен и лимфогенен път и по съседство. Най-често боледуват околоушните слюнчени жлези, по-рядко подчелюстните и най-рядко подезичните. Среща се и възпаление на малките слюнчени жлези, което обикновено се локализира на долната устна. Предразположение към възпаление на слюнчените жлези създават стоматитите, инфекциозните болести, големите коремни и гинекологични операции, понижаващи общата имунна реактивност на организма.

Епидемичният паротит се среща у деца от 6 до 15г., но понякога и извън тази възраст. Преболедувалите рядко заболяват отново. Клинично се проявява с двустранно подуване на околоушните жлези, висока температура и обща отпадналост. Специфична терапия за епидемичния паротит не съществува. Задача на лечението е да предотврати усложнения и появата на вторична инфекция. То се състои в постелен режим, спазване на устна хигиена и физиотерапия.

Острият неепидемичен паротит най-често е едностранен. Характерно е изтичането но гной от изходния канал на жлезата, но възпалението в някои случаи може да бъде катарално или гангренозно. Лечението в ранния стадий е консерва-тивно. При липса на ефект и образуване на огнище то се отваря и дренира.

Хроничният паротит обикновено е последствие на острия паротит. Развитието му е прогресивно, но има и периоди на ремисия. Лечението е консервативно – общо и местно, дълбока рентгенова терапия в противовъзпалителни дози. Рядко се прибягва до отстраняване на жлезата.

Острият подчелюстен сиалоденит се характеризира с болезнено увеличаване и уплътняване на жлезата особено по време на хранене. От изходния канал на жлезата изтича мътна, гъста слюнка, примесена с гной. Появява се болка при преглъщане и се нарушава общото състояние. Лечението е консервативно – антибиотици, слюногонни средства, плакнене на устата с топла отвара от лайка или антисептични средства, физиотерапия.

Хроничният подчелюстен сиалоденит протича с периодични обостряния на възпалението. Диференциална диагноза се прави с лимфаденити, тумори и метастази. Лечението е хирургично – отстраняване на жлезата.

Бедрена херния

Тази херния се среща по-често при жените. Херниалният отвор е обазуван от слабинна връзка отпред и хоризонталната част на пубисната кост отзад. Сакът се разполага в бедрения канал, който се намира в горната част на триъгълника на Скарпа. Като се изключат някои по-редки особености, тези хернии обикновено излизат между бедрената вена и външния ръб на лакунарния лигамент.

Обстоятелството, че шийката на бедрената херния лежи в бедрения пръстен, благоприятства инкарцерацията (заклещване). Сакът обикновено е малък, закръглен, заобиколен от мастната тъкан на преперитонеалния липом. Понякога
той има няколко камери.

Клинична картина. В началото на развитието си бедрената херния има малки размери и при по-пълни болни не се забелязва. Когато нарасне, херниалният сак се отклонява към скротума или голямата срамна устна, като симулира слабинна херния. Затова е необходимо щателно изследване за евентуален ангажимент на външния ингвинален отвор към хернията. Необходимо е и различавене от подути лимфни възли в ингвиналната област.
Грешките в диагнозата произтичат от малкия обем на хернията, местоположение-то й и недостатъчно щателно изследване на болния.

Лечението на бедрената херния е оперативно. Прави се разрез, паралелен на слабинната връзка по изпъкналостта на хернията. След това херниалният сак се обработва и бедреният канал се затваря.

Абсцес на главния мозък (АBSCESUS CEREBRI)

Под абсцес на мозъка се разбира кухина в мозъчното пространство, изпълнена с гной и ограничена от околната тъкан с капсула (пиогенна мембрана). Причинителите на мозъчния абсцес могат да бъдат всички видове гноеродни микроорганизми, които попадат в мозъчното вещество по различни пътища. Директно проникване на инфекцията може да се получи при откритите проникващи мозъчночерепни травми. Друг начин е проникване на инфекция от съседните гнойни огнища – гноен отит, синуит и др. Абсцесът на мозъка може да се получи и при септична разсейка от гнойни огнища в различни вътрешни органи (язвен ендокардит, гнойни процеси в белия дроб, фурункули и карбункули на лицето и шията и др.).

Обикновено мозъчните абсцеси са единични, обградени с плътна съединително-канна капсула. В много редки случаи се наблюдават множествени абсцеси, които са по-малки от единичните и са метастатични. Размерът на абсцеса е с големината на череша до ябълка. Срокът на формиране на капсулата е средно 6-8 седмици.

Клинична картина. Ранна поява на инфекциозния синдром са фебрилитетът, левкоцитозата и увеличената РУЕ.

От общомозъчните симптоми при абсцес на мозъка се отбелязват потиснатост на психиката, забавяне на пулса, застойни папили, пристъпи на гърчове. Огнищните симптоми зависят от локализацията на абсцеса. Най-често се засягат челните и слепоочните дялове и полукълбата на малкия мозък.

Протичането на мозъчните абсцеси може да бъде остро или хронично. При острото протичане, ако инфекцията се овладее, процесът приема хроничен ход.
Лечението е оперативно. Основен хирургичен принцип при наличие на гнойна колекция е да се оперира по-рано и радикално. Съществуват три основни оперативни метода за отстраняване на абсцеса: тотално екстирпиране на абсцеса заедно с капсулата; отваряне с дрениране на кухината или пункция с източване на гнойта; промиване на кухината с антибиотици (канамицин). Оперативното лечение трябва да се съчетае с прилагане на големи дози антибиотици и сулфамиди.

Използването на материали от ZdraveBg.info задължително става с използване на реален линк към материала! Сайтът не носи отговорност за достоверността на статиите и не може да замести лекарски преглед.

Търсене в ZdraveBg.Info

Зарежда се...

Абонирайте се за нас

Заболявания

Здравни видеа на български